/КРОСС/ Вероятно съм единственият от кандидатите за президент, който е бил на гроба на цар Самуил. За първи път отидох на това свещено българско място преди 21 години, когато снимах филма за българите в Беломорието “Един народ сме“.
Помня като вчера как след като минах по понтонния мост до острова, бях толкова възхитен от красотата на мястото, че един стар местен българин, пасящ кравите си край брега на езерото, ме загледа доста учудено и рече - “Шо ти е, дечко, добар си?“ “Па добар съм, дедо, ме радува местото, бендисва ми много на сърцето“, отговорих му аз. Старецът въздъхна тежко и ми отговори - “Убаво е местото, ама нема люде. Сака, ама нема, сите избегаа“.
Както казах, като вчера ми е. Оттогава досега почти няма година, в която да не съм бил на поклонение на гроба. Остров Свети Ахил е райско кътче, закътано в сърцето на Преспа, в средата на Малкото Преспанско езеро. Днес Преспа е разделена между три държави (Македония, Гърция и Албания), но преди 1000 години тук е било сърцето на България. Неслучайно цар Самуил избира да бъде погребан тук - само на няколко километра, в с. Герман, се намират гробовете на баща му, майка му и най-големия му брат - Никола, Рипсимия и Давид. Но най-важното от всичко е, че макар и 1000 години по-късно сърцето на Първото българско царство да е разкъсано на три парчета, във всяко едно от тях продължава да се говори на български и да се усеща българския дух.
Ето защо не приемам някои изявления, че цар Самуил се прибирал у дома. С оглед несигурностите на времето, в което живеем, е най-добре тленните му останки да бъдат препогребани в София, но строго погледнато той никога не е напускал своя дом. Защото каква е разликата между София и с. Свети Ахил? Никаква - и двете са селища, населени с българи и намиращи се на изконна българска земя.
В този ред не бива да забравяме и друго. Върнатите на Гърция църковни ценности не са откраднати от българските войски от гръцки манастири през 1917 г., както се появи тук и там в медиите. Бил съм и в двата манастира. Първият от тях, серския “Св. Йоан Предтеча“, е построен през 14 век от царица Елена, сестра на българския цар Иван Александър. Нейният огромен портрет и досега стои изписан в цял ръст на входа на манастирския храм. Самият манастир винаги е бил обитаван изключително и само от българи, а сградите му са в типичния за Родопите архитектурен стил. Причината - селата около Сяр винаги са били български и дори и днес една част от тях продължават да се обитават от българи. Вторият манастир, кушничкият “Св. Богородица“, е наречен така по името на планината Кушница, която днес гърците наричат Пангей. Той също винаги е бил български. Който е ходил по тези места знае, че няма проблем да си говориш с местните българи на български.
Да обобщим - манастирите са основани и обитавани от българи, а след края на турското робство са освободени от българските войски през 1912 г. Гърция ги окупира през 1913 г., но България ги освобождава през 1916 г. Този процес се повтаря през 1918 г., 1941 г. и 1944 г. Така че за какви гръцки манастири и гръцки ценности говорим? Българската власт евакуира тези артефакти, за да ги предпази от военните действия, и успява в своите намерения.
След днешното препогребване на цар Самуил трябва да се случи и нещо друго, също толкова важно. На мястото, където царят е избрал да намери своя вечен покой, държавата ни трябва да се погрижи да сложи подобаващ паметен знак. Защото там сега има само скромен надпис на гръцки и английски, в който се споменава, че базиликата “Св. Ахил“ е построена от българския цар Самуил, но няма и ред за това, че легендарният български владетел е бил погребан там - заедно със своя син Гаврил Радомир, своя племенник Иван Владислав и своя зет Иван Владимир.
Надявам се, че костите на другите двама български царе, Гаврил Радомир и Иван Владислав, също ще получат полагащите им се царски саркофази в църквата “Св. София“. Информация за това не се появи, или поне аз не я видях, но е редно така да бъде. Що се отнася до мощите на Св. княз Иван Владимир, провъзгласен за светец, те се намират в албанската столица Тирана и не би било проблем да се поискат части от тях (това е утвърдена християнска практика), които също да бъдат разположени в “Св. София“ редом с българските царе - така, както саркофазите им стоят един до друг, макар и празни, в острова в Малкото преспанско езеро вече повече от 1000 години.
